Конкурс "Проза"

Публикувано от thelittlepetshop 30.03.2019 0 Коментар (и) СЪБИТИЯ,

Моят домашен любимец

 

      Това е тъжната история на едно силно приятелство между човек и животно. История, която започна като силна привързаност и завърши драматично за пишещата тези редове.

     Той не беше човек... Не беше и най-обикновено животно. За мене беше нещо повече! Имаше козина и стъпваше на четири крака – факт, но в него откривах част от душата си. За съжаление съдбата успя да го отдели от мен, но той винаги ще бъде в моето сърце и дори с последния си дъх ще мисля за него.

      С него съм делила както най-добрите, така и най-лошите си моменти. Той беше до мене, когато наоколо нямаше други. Когато остарея, ще седя в люлеещ се стол, ще си припомням моментите, прекарани заедно и ще се усмихвам на спомена за него.

      Един от най-ценните приятели беше моето морско свинче. Денят, в който го купих от магазина, беше най-щастливият ден в живота ми. Когато се прибрах у дома, го взех в ръцете си, a той беше толкова малък, че се побираше в шепите ми. Нарекох го Мишон. Всичките тези години, в които той беше с мен, сега ми се струват като един миг. През всичкото това време той ме радваше, изтриваше всички тревоги и притеснения, бушуващи в съзнанието ми. Той ме научи да обичам безусловно. С Мишон пътувахме дълги часове в колата, снимах го, защото той ме радваше истински. С него си играех и го учех на трикчета – например да се завърта или да се изправя на задни крака. Отрасна неусетно при мен, заедно с мен. Живееше в голяма клетка, имаше къщичка, но винаги се радваше да тича на широко, на воля. Винаги, когато чуеше шум от торба, започваше да издава звуци, с които ме молеше да му дам храна.

       Грешката ми беше, че забравих, че някой ден и моята приказка ще свърши. Този удар получих твърде скоро и до ден днешен не мога да се справя с мисълта, че вече го няма. Раздялата с животно оставя празнота, дупка в сърцето ми, която никога няма да може да бъде запълнена. Животът ми отне едно от най-скъпите и най-ценни същества. Бях свикнала да се грижа за него, да му давам храна и вода, да го гушкам, да го виждам всеки път, когато се прибера от училище. За жалост след време остават само спомени. Събираме ги в албум под формата на снимки и често го преглеждаме, когато ни дожалее.

       В живота си съм имала много животни, следователно и много раздели. Най-важното нещо, което  съм научила от тези мили създания, е любовта. И за всяко едно от  тях има отделно специално кътче в сърцето ми.

      Животните са толкова умни. Те също имат чувства като нас, изпитват болка, тъга, радост и щастие. Всички до едно са благодарни. Те не са като нас хората, не! Разбират, когато сме тъжни и се опитват да ни успокоят. Могат да разпознаят нашите чувства и настроения и когато се грижим за тях, отнасяме се с любов, те ни отвръщат със същото. Животните говорят на език, който ние не разбираме. Обичайте ги и се грижете за тях! Присъствието на животно в живота ви го прави по-хубав. Не ги оставяйте мърляви и кални на улицата. Вместо да купите някаква скъпа порода, по-добре осиновете от приют. Те ще ви носят повече радост, защото сте им дали втори шанс за живот. Моята кауза е да се спре насилието над животните, защото те са  повече „хора“ от нас, човеците.

       До днес не минава и ден без да, си мисля за Мишон. Ако Раят съществува, някой ден ще стоя пред неговите порти. Свети Петър ще ме попита: ‘‘Момиче, кой те научи да обичаш?‘‘, а аз ще отвърна: ‘‘Моите животни!‘‘. Сега съм щастлива, защото знам, че Мишон тича волно по поляните на Рая и ме чака да се съберем. Знам, че един ден ще се видим отново, мой принце, моя сълза. 

 

Автор: Лидия Василева

 

 

Етикети: konkurz proza mishon